Клинична ендокринология Коев 1993 г.

МЕХАНИЗЪМ НА ДЕЙСТВИЕ НА ХОРМОНИТЕ

В миналото се считаше, че всеки хормон има свой специфичен механизъм на действие и се предшшха три теории закъснението му: мембранна, ензимна и генна. Блестящите изследрания на Е. Sutherland (1958》показаха, че биологичното действие на хормоните в прицелиш% тъкани се осъществява при комплексното съчетание на тези механизми, но само след взаимодействието на хормона с една специфична клетъчна структура, научена рецептор.

Рецепторната хипотеза е създадена от Р. Ehrlich (1908) при изследванията му върху тетаничния токсин, 1шкто и от J.N. Langley (1906》при проучване на действието на никотина и курарето в нервно-мускулни препарати. Авторите допускат, че пъртона-чалният “ключов” етап при осъществяване на биологичното действие на тези агенти е свързването иа веществото с някаква специфична клетъчна структура.

Понаск»щем под названието рецептор се разбира високоспецифичен компонент на клетката, &уггьчна молекула с много ниска концентрация, но с избщттелиа способност да разпознава чрез пространствено стереохимично взаимодействие друга молекула и да я свързва с висок афинитет и обратимо, като индуцира промени в клетката, които характеризират биолотчния й отговор. Молекулата, която се свързва с рецептора, се означава най-общо като лиганд. В зависимост от химичната си структугш и типа на индуцирания биологичен отговор лигандьт може да бъде хормон, медиатор, лекарствено вещество и пр. Основното и типично свойство на рецепторната молекула е избирателното разпознаване и спехщфично взаимодействие с една-единствена моле-ку刀а, което има много общи черти с молекулното взаимодействие между антигена и антитялото.

Дн®9, рецепторната хипотеза е крайъгълният камък за обяснение механизма на действие на хормоните.
ХОРМОНАЛНИ РЕЦЕПТОРИ

Най-незначителните промени в молекулната структура на хормона засягат количо:-твено и качествено биологичната активност и метаболизма на хормоните. Все още не е изяснена химичната форма, при която хормоните проявяват активността си иа клетъчно ниво, въпреки че има голяма информация за т. нар. структурни детерминанти на хормоналната активност. Общоприето е схваищнето, че само хормоните в свободно състояние, които не са свързани с кръвните белтъци, оказват ефект върху клетките.

Според химичната им структура хормоните биват: амини (епинефрин); аминокиселини (тироксин и 1рийодтиронии); пептиди (окситоцин и вазопрвсин); белтъци (сом社тотро田ен хормон); стероиди (кортизол, тестостерон, естрадиол).

Второто условие за осъщ떼'вяване на хормоналния ефект е прицелните тъкани е избирателното разпознаване на хормона от един високоспецифичен компонент на клетката — рецептор и прост|班нственото стереохимично взаимодействие между тях, което индуцира спмдафичния биолошчен отговор на клетката към хормона.

Невротрансмитер1Ите, пептидаите и белтъчните хормони се свързват с рецептори, които са локализирани в плазмените мембрани на клетките. За разлика от тях стероидите и тиреоидаите хормони осъществяват биологичния си отговор, след като достигнат до ядрото. Въз основа на този критерий хормоналните рецептори се разделят на повърхностно клетъчни - мембранни и вътреклетъчни рецептори.

За повече информация: order@kopiebg.com