Македонска орис - Попвасилева 2001г.

Няма дете, което да не обича приказките. Като всички и аз не съм правела изключение от общото правило.

 

Разказват баби, дядовци и майки за вълшебници, за змейове, за омагьосани приказни страни.

 

Моята майка не знаеше приказки, които така да възбуждат въображението, та да не можеш да спиш. Тя умееше да разказва увлекателно само за един чуден край, Македония и за своето родно село Долни Порой.

 

Щом я виждах заета с някаква работа, която тя можеше и да върши, и да говори, веднага я помолвах: "Хайде, мамо, разказвай ми за Порой! ’’

 

- За кое да ти разкажа. чедо?

 

- Пак ми разкажи за Николуш, за харамиите - как мъчили прадядо Илия, за Бакалкин ’та Митра, за бабичката, дето обичала да си попийва, за...

 

Колкото по минаваха годините, толкова по се усилваше у мен любопитството да узная повече и повече за родния край на родителите ми, който е щял да бъде и мой, ако пороят на историческите събития не ги е изтръгнал и отвлякъл далеч от него.

 

Докато това любопитство се превърна в копнеж. Копнеж: по един роден край, който бях загубила, преди да го имам.

 

Така започнах да си записвам всичко, което майка ми разказваше, да я разпитвам, да я карам да си припомня отдавна отминали събития. Докато един ден я помолих да напише каквото знае. На осемдесетгодишна възраст тя седна и за кратко време написа своите "Спомени от Долни Порой" и бежанските си неволи. Всичко в две тетрадки.

 

Към тях при всяка среща тя ми изпяваше по някоя песен и ми диктуваше текста й, разказваше ми обичаи и случки, които не бе отбелязала в спомените си, но за които ми бе говорила.